Дневникът на един оръженосец
Ден 1: Реших да си водя този дневник, понеже ни изгониха с принца от кралството. Кофти история, знам. Ама какво да направя - аз само му се водя по акъла. Не съм виновен, че реши да си направи огън в центъра на столицата. И то точно след "Деня на бобъра", в чест на който всички къщи се поливат с керосин. "Защо?", ще попитате вие. Ами, защото можем, реално за друга причина не се сещам. Всъщност преди време са поливали бобри, в следствие на което те демонстративно си заминаха. Както и да, сега сме в изгнание, кеф голям - няма що...
Ден 5: Намерихме си кралство, супер. Очевидно, хората имат патологична нужда да бъдат управлявани. Чудесно, принца има патологична нужда да управлява. И да измисля глупави празници когато е пиян, за да има повече поводи да се напива. Да, точно така, именно той измисли "Деня на бобъра".
Ден 7: Красив, вдъхновяващ, прекрасен, слънчев, невероятен ден! Всичко ни е наред! Има пиене колкото си искаме! От радост даже принца обяви амнистия, ама като ги видях как си живеят в тъмницата, надали някой си е тръгнал. Вдигнахме един готин купон, принца се напи и ги започна - прислужнички, принцеси, камериерки, фризьорки, сноубордистки, програмистки, пекарки, хлебарки, чистачки, шивачки, простакеси, мутреси, евангелистки, аутистки, ученички, пенсионерки... даже и Чичо Ставри, ама той горкия се оказа на неправилното място в неправилното време. Всичко си се връща както си беше едно време. Е, освен за Чичо Ставри.
Ден 8: Тъмен, мрачен, омразен, страховит, гаден, тъп, отвратителен ден! Оказа се, че докато цялото кралство сме спали, някъде е изчезнал всичкия алкохол. Ама няма го ви казвам! Нищичко! Че даже и бурканите с кисели краставички ги няма, което подозирам, че е стратегически ход от страна на крадеца - сега трябва да разсъждаваме върху проблема с махмурлук. Принца, като разбра за загубите, припадна. Свестихме го, той попита дали не се бъзикаме и като получи отговора, изпадна в кататония, от която му бяха нужни точно два ритника в бъбреците за да се съвземе. След това се опита да изсценира кома, ама никой не му обърна внимание - няма само с неговите глупости да се занимаваме я, има по-наложаща работа! И така, седим си ние в тронната зала, барабар със съветници, лордове и простолюдие, и се чудим какво да правим. В този момент влиза някакъв старец, дето малко приличаше на Ковърдейл. Разказа ни как лошият магьосник бил откраднал всичкото пиене, прочее, как трябвало ние двамата с принца да се изправим пред него и могъщия му огнедишащ дракон. Като чу това, принца вече изтрещя, събори дядото на земята и започна да скача върху гърдите му, крещейки нечленоразделно. Малко пресилено, ако питате мен, но го подкрепям - не съм привълженик на споменаването на моята особа и словосъчетанието "могъщ, огнедишащ дракон" в едно изречение. Докато влачеха дядката навън установих, че наистина доста прилича на Ковърдейл.
Ден 11: Ох, защо не си останахме в изгнание... Но нека не изпреварвам събитията. С принца ултимативно решихме за заебем цялата история с магьосника - алкохол можем да си направим, крайници не можем да си отгледаме. Де да беше толкова просто... Още на следващия ден през замъка се появи огромна тълпа, съставлявана от почти всички жени в кралството - споменатите по-горе прислужнички, принцеси, камериерки, фризьорки, сноубордистки, програмистки, пекарки, хлебарки, чистачки, шивачки, простакеси, мутреси, евангелистки, аутистки, ученички, пенсионерки и тем подобни. Незадоволени били. Аристокрацията не я интересували проблемите на обикновенните хора, а властта била в ръцете на хората. Глупости всякакви. Чакайте бе, това да не е демокрация, ама ха! Както и да е - тропат, блъскат, реват - искали да бъдат... сещате се. А принца... не че не се опита - опита се, за което, признавам, му е била нужда огромна смелост. Но вие жените в нашето кралство виждали ли сте ги? Само ще отбележа, че настоящата Мис "Кралството на бобъра" (така го кръсти принца, направо не знам какво толкова са му само бобри в главата. Или, по-точно не искам да знам) има наистина развито шесто чувство. Под това имам предвид, че има трето око. На няколко места. Без алкохол няма да стане работата...
Ден 12: С принца заминаваме да дирим магьосника и съответно алкохола. Не че сме мераклии, ама това незадоволените жени... ей. Няма оправия. Тръгнахме. Къде - още не знаем. Спорихме за посоката - мен ме влече на изток, него на запад. На юг и север няма смисъл да търсим - там има само пустини и сняг, респективно. Изведнъж от храстите изкочи дядката - същия, дето мяза на Ковърдейл, и започна да грещи, че отговора на загадката бил на юг-югоизток. Принца пак скача върху него. Целеносъчено, съсредоточено и със злоба. Този път се съгласих с него - стареца става много досаден, дори като изключим факта, че прилича на Ковърдейл. Накрая хвърлихе ези-тура и тръгнахме на запад. Май.
Ден 18: Вървим ли, вървим. Минахме десетте планини и десетте равнини, сега сме на седмата пустиня. Ебати клишетата, ебати чудото. Пък и принца ме накара аз да нося всичкия багаж, като изтъкна, че основната ми функция е повече "носец" от колкото "оръже". Довечера, като заспи, ще му кажа аз едно "оръже" и един "носец", хайванина му с хайванин.
Ден 25: Довършихме пустините, минахме и десетте морета. Познайте кой плуваше, докато принца му седи на гърба и повтаря, че е важно някой да наблюдава за земя на хоризонта. Добре, че поне плувах само две морета и половина. По средата на третото, бяхме седнали на един случайно открит от нас остров, да си починем малко. Седим си и изведнъж се появява някакъв негър-туземец, от неокласически тип - с копие и шиш през носа - и изгрухтя нещо на техния си там език. Принца си хъркаше и изведнъж нещо му стана на туземеца. Той подскочи веднъж, заби копието си в третия пръст (от ляво на дясно) на десния крак, отгриза лапата на един преминаващ наблизо буболестър (странна кръстоска между тигър и мравояд) и избяга. Така и не го видяхме повече.
Ден 28: Изработих си теория за сблъсъка с туземеца. Според мен, той ни е приел за богове и е предприел специални техни религиозни действия според местните обичаи. Принца обаче твърдо вярва, че чрез хъркането си му е заповядал да подскочи, да си забие копие в пръста на десния крак (третия, от ляво на дясно), да отгриза буболестърска лапа и да се разкара. Както и да е, това вече няма голямо значение. Стоим пред пещерата на злия магьосник.
Ден 31: Седим и никой не се решава да влезе. Тъкмо бяхме подхванали отново вече тридневния спор на тема "Кой да се изправи пред магьосника" и от близките дървета се показа познайте кой - стареца, дето прилича на Ковърдейл. Честно, писна ми от тоя. Тамън да си отвори устата да ни занимава пак с някакви глупости (вероятно) и беше прекъснат от навременния и точен благороднически ритник в областа под брадичката. Не му дадохме време дори да изхрипти - повалихме го на земята и този пък и двамата скачахме с него. Три часа подред, с десет минутни кафе-паузи на всеки кръгъл час. Накрая вече се изтърка - дори дядото изглеждаше отегчен - и решихме да го хвърлиме в пещерата. Ей така, да видим какво ще стане. Нищо не стана, освен че той изчезна в мрака и не излезна повече.
Ден 32: Реших аз да влезна в пещерата под предлог, че милея за живота на любимия ми принц. Скритата ми мотивация е, че може би вътре е голям купон с цялото това пиене. И така - да видим какво става.
Ден 33: Влезнах, лутах се вътре известно време (известно на не знам кого, но как да е) и открих в една ниша едно хъркащо човече - предполагаемия зъл магьосник. Понеже съм без стаж в битките и нямам представа как да се боря с него, реших да го изчакам да се събуди и да питам. Пробвах и аз да го събудя разбира се, но освен хъркането нищо друго не подсказва дали е жив. Може и да е мъртъв и просто да си хърка по default. Изрових си от някъде каса бира, отворих си една, седнах и започнах да чакам.
Ден 36: Нямам ни най-малка представа кой ден е. Половин каса бира време и съм заспал. Събуждам се и гледам магьосника станал и ми допива бирата. Бутна ми едно шишенце с айрян да се освестя и се заговорихме. Дружно решихме, че има как схватката да почака и я отложихме за неопределен период от време. Той извади кисели краставички и бутилка ракия, седнахме и се хванахме на мохабет...
Ден 38: Стана ми ясно, че горкия магьосник (Генчо се казва) страда от комплекс за малоценност. Реших да му помогна и започнахме психотерапия по най-модерни методи.
Ден 41: Психотерапията продължава. Амбалажа расте. Преминахме най-важната стъпка - да изпеем "Градил Илия килия" без да се запъваме за текста. От тук нататък е по-лесно - "Продават се, майко, белите манастири" я знам. Запознах се и с дракона, между другото, голям симпатяга е. Името му е непроизносимо от нашите езици, но той ме увери, че се превежда като "Могъщ, огнедишащ дракон", от там и заблуждението. Поканихме го да седне при нас, той от радост ни направи сърмички. Лозови. Казах ви, голям симпатяга е.
Ден 43: Магьсника каза, че вече се чувства доста добре. Решихме да си направим прощално парти, а утре товарим пиенето на дракона и заминаваме обратно в кралството. Предложих на Генчо работа като кралски магьосник и той направо подскочи от радост. Или хлъцна, не съм сигурен, но важното е, че се съгласи. А дракона... де да знам, кралски дракон или нещо от сорта ще го направим. Принца да му мисли.
Ден 44: Много готин ден. Излиза от пещерата дракона, принца хукна да бяга и аз с леко махване на ръка "Спокойно, бичи айляк". Разказах му набързо за събитията в пещерата ("То психотерапия ли бе, да я опишеш"), метнахме се на дракона и обратно към кралството. По едното време даже видях стареца, дето прилича на Ковърдейл и дружно го замеряхме с празни бирени бутилки. Изобщо, както се вижда, беше ни обхванал празничен дух.
Ден 45: Ех, блаженство. Всичко си ни е наред. Магьосника направи една много готина магия, ама я забравих каква беше. Дракона прави сърмички основно, повешихме го в Кралски сърмар, той се просълзи от радост и започна все по-дребнички да ги свива. Професионална гордост, вероятно. Принца си подкара там аристократичната дейност, всички са доволни. Айде, заебавам го тоя дневник, че губя ценно време.
Ден 5: Намерихме си кралство, супер. Очевидно, хората имат патологична нужда да бъдат управлявани. Чудесно, принца има патологична нужда да управлява. И да измисля глупави празници когато е пиян, за да има повече поводи да се напива. Да, точно така, именно той измисли "Деня на бобъра".
Ден 7: Красив, вдъхновяващ, прекрасен, слънчев, невероятен ден! Всичко ни е наред! Има пиене колкото си искаме! От радост даже принца обяви амнистия, ама като ги видях как си живеят в тъмницата, надали някой си е тръгнал. Вдигнахме един готин купон, принца се напи и ги започна - прислужнички, принцеси, камериерки, фризьорки, сноубордистки, програмистки, пекарки, хлебарки, чистачки, шивачки, простакеси, мутреси, евангелистки, аутистки, ученички, пенсионерки... даже и Чичо Ставри, ама той горкия се оказа на неправилното място в неправилното време. Всичко си се връща както си беше едно време. Е, освен за Чичо Ставри.
Ден 8: Тъмен, мрачен, омразен, страховит, гаден, тъп, отвратителен ден! Оказа се, че докато цялото кралство сме спали, някъде е изчезнал всичкия алкохол. Ама няма го ви казвам! Нищичко! Че даже и бурканите с кисели краставички ги няма, което подозирам, че е стратегически ход от страна на крадеца - сега трябва да разсъждаваме върху проблема с махмурлук. Принца, като разбра за загубите, припадна. Свестихме го, той попита дали не се бъзикаме и като получи отговора, изпадна в кататония, от която му бяха нужни точно два ритника в бъбреците за да се съвземе. След това се опита да изсценира кома, ама никой не му обърна внимание - няма само с неговите глупости да се занимаваме я, има по-наложаща работа! И така, седим си ние в тронната зала, барабар със съветници, лордове и простолюдие, и се чудим какво да правим. В този момент влиза някакъв старец, дето малко приличаше на Ковърдейл. Разказа ни как лошият магьосник бил откраднал всичкото пиене, прочее, как трябвало ние двамата с принца да се изправим пред него и могъщия му огнедишащ дракон. Като чу това, принца вече изтрещя, събори дядото на земята и започна да скача върху гърдите му, крещейки нечленоразделно. Малко пресилено, ако питате мен, но го подкрепям - не съм привълженик на споменаването на моята особа и словосъчетанието "могъщ, огнедишащ дракон" в едно изречение. Докато влачеха дядката навън установих, че наистина доста прилича на Ковърдейл.
Ден 11: Ох, защо не си останахме в изгнание... Но нека не изпреварвам събитията. С принца ултимативно решихме за заебем цялата история с магьосника - алкохол можем да си направим, крайници не можем да си отгледаме. Де да беше толкова просто... Още на следващия ден през замъка се появи огромна тълпа, съставлявана от почти всички жени в кралството - споменатите по-горе прислужнички, принцеси, камериерки, фризьорки, сноубордистки, програмистки, пекарки, хлебарки, чистачки, шивачки, простакеси, мутреси, евангелистки, аутистки, ученички, пенсионерки и тем подобни. Незадоволени били. Аристокрацията не я интересували проблемите на обикновенните хора, а властта била в ръцете на хората. Глупости всякакви. Чакайте бе, това да не е демокрация, ама ха! Както и да е - тропат, блъскат, реват - искали да бъдат... сещате се. А принца... не че не се опита - опита се, за което, признавам, му е била нужда огромна смелост. Но вие жените в нашето кралство виждали ли сте ги? Само ще отбележа, че настоящата Мис "Кралството на бобъра" (така го кръсти принца, направо не знам какво толкова са му само бобри в главата. Или, по-точно не искам да знам) има наистина развито шесто чувство. Под това имам предвид, че има трето око. На няколко места. Без алкохол няма да стане работата...
Ден 12: С принца заминаваме да дирим магьосника и съответно алкохола. Не че сме мераклии, ама това незадоволените жени... ей. Няма оправия. Тръгнахме. Къде - още не знаем. Спорихме за посоката - мен ме влече на изток, него на запад. На юг и север няма смисъл да търсим - там има само пустини и сняг, респективно. Изведнъж от храстите изкочи дядката - същия, дето мяза на Ковърдейл, и започна да грещи, че отговора на загадката бил на юг-югоизток. Принца пак скача върху него. Целеносъчено, съсредоточено и със злоба. Този път се съгласих с него - стареца става много досаден, дори като изключим факта, че прилича на Ковърдейл. Накрая хвърлихе ези-тура и тръгнахме на запад. Май.
Ден 18: Вървим ли, вървим. Минахме десетте планини и десетте равнини, сега сме на седмата пустиня. Ебати клишетата, ебати чудото. Пък и принца ме накара аз да нося всичкия багаж, като изтъкна, че основната ми функция е повече "носец" от колкото "оръже". Довечера, като заспи, ще му кажа аз едно "оръже" и един "носец", хайванина му с хайванин.
Ден 25: Довършихме пустините, минахме и десетте морета. Познайте кой плуваше, докато принца му седи на гърба и повтаря, че е важно някой да наблюдава за земя на хоризонта. Добре, че поне плувах само две морета и половина. По средата на третото, бяхме седнали на един случайно открит от нас остров, да си починем малко. Седим си и изведнъж се появява някакъв негър-туземец, от неокласически тип - с копие и шиш през носа - и изгрухтя нещо на техния си там език. Принца си хъркаше и изведнъж нещо му стана на туземеца. Той подскочи веднъж, заби копието си в третия пръст (от ляво на дясно) на десния крак, отгриза лапата на един преминаващ наблизо буболестър (странна кръстоска между тигър и мравояд) и избяга. Така и не го видяхме повече.
Ден 28: Изработих си теория за сблъсъка с туземеца. Според мен, той ни е приел за богове и е предприел специални техни религиозни действия според местните обичаи. Принца обаче твърдо вярва, че чрез хъркането си му е заповядал да подскочи, да си забие копие в пръста на десния крак (третия, от ляво на дясно), да отгриза буболестърска лапа и да се разкара. Както и да е, това вече няма голямо значение. Стоим пред пещерата на злия магьосник.
Ден 31: Седим и никой не се решава да влезе. Тъкмо бяхме подхванали отново вече тридневния спор на тема "Кой да се изправи пред магьосника" и от близките дървета се показа познайте кой - стареца, дето прилича на Ковърдейл. Честно, писна ми от тоя. Тамън да си отвори устата да ни занимава пак с някакви глупости (вероятно) и беше прекъснат от навременния и точен благороднически ритник в областа под брадичката. Не му дадохме време дори да изхрипти - повалихме го на земята и този пък и двамата скачахме с него. Три часа подред, с десет минутни кафе-паузи на всеки кръгъл час. Накрая вече се изтърка - дори дядото изглеждаше отегчен - и решихме да го хвърлиме в пещерата. Ей така, да видим какво ще стане. Нищо не стана, освен че той изчезна в мрака и не излезна повече.
Ден 32: Реших аз да влезна в пещерата под предлог, че милея за живота на любимия ми принц. Скритата ми мотивация е, че може би вътре е голям купон с цялото това пиене. И така - да видим какво става.
Ден 33: Влезнах, лутах се вътре известно време (известно на не знам кого, но как да е) и открих в една ниша едно хъркащо човече - предполагаемия зъл магьосник. Понеже съм без стаж в битките и нямам представа как да се боря с него, реших да го изчакам да се събуди и да питам. Пробвах и аз да го събудя разбира се, но освен хъркането нищо друго не подсказва дали е жив. Може и да е мъртъв и просто да си хърка по default. Изрових си от някъде каса бира, отворих си една, седнах и започнах да чакам.
Ден 36: Нямам ни най-малка представа кой ден е. Половин каса бира време и съм заспал. Събуждам се и гледам магьосника станал и ми допива бирата. Бутна ми едно шишенце с айрян да се освестя и се заговорихме. Дружно решихме, че има как схватката да почака и я отложихме за неопределен период от време. Той извади кисели краставички и бутилка ракия, седнахме и се хванахме на мохабет...
Ден 38: Стана ми ясно, че горкия магьосник (Генчо се казва) страда от комплекс за малоценност. Реших да му помогна и започнахме психотерапия по най-модерни методи.
Ден 41: Психотерапията продължава. Амбалажа расте. Преминахме най-важната стъпка - да изпеем "Градил Илия килия" без да се запъваме за текста. От тук нататък е по-лесно - "Продават се, майко, белите манастири" я знам. Запознах се и с дракона, между другото, голям симпатяга е. Името му е непроизносимо от нашите езици, но той ме увери, че се превежда като "Могъщ, огнедишащ дракон", от там и заблуждението. Поканихме го да седне при нас, той от радост ни направи сърмички. Лозови. Казах ви, голям симпатяга е.
Ден 43: Магьсника каза, че вече се чувства доста добре. Решихме да си направим прощално парти, а утре товарим пиенето на дракона и заминаваме обратно в кралството. Предложих на Генчо работа като кралски магьосник и той направо подскочи от радост. Или хлъцна, не съм сигурен, но важното е, че се съгласи. А дракона... де да знам, кралски дракон или нещо от сорта ще го направим. Принца да му мисли.
Ден 44: Много готин ден. Излиза от пещерата дракона, принца хукна да бяга и аз с леко махване на ръка "Спокойно, бичи айляк". Разказах му набързо за събитията в пещерата ("То психотерапия ли бе, да я опишеш"), метнахме се на дракона и обратно към кралството. По едното време даже видях стареца, дето прилича на Ковърдейл и дружно го замеряхме с празни бирени бутилки. Изобщо, както се вижда, беше ни обхванал празничен дух.
Ден 45: Ех, блаженство. Всичко си ни е наред. Магьосника направи една много готина магия, ама я забравих каква беше. Дракона прави сърмички основно, повешихме го в Кралски сърмар, той се просълзи от радост и започна все по-дребнички да ги свива. Професионална гордост, вероятно. Принца си подкара там аристократичната дейност, всички са доволни. Айде, заебавам го тоя дневник, че губя ценно време.
0 comments:
Post a Comment