Дихание

Младото момиче излезе от магазина, стиснало бутилка евтин коняк. Косата и беше мръсна и сплъстена, но това не я интересуваше сега. Щеше да го направи. Още тази вечер. От магазина тя си купи своята смърт - беше твърдо решена да сложи край на живота си с натрошените стъкла от бутилката. Отвори я, отпи и тръгна по улицата. Все още беше оживено и хората щяха да мърморят и да кимат (според тях) многозначително, но това не я интересуваше, не и тази вечер. Тя беше по-добра от тях. Тя разбираше нещата по-добре. Те не знаеха, те не мислеха. За нея те бяха просто празни черупки от ананас - не съществуваха. Вървеше и плачеше, но не за себе си, не даже и за нещо определено. Просто имаше нужда. Със замъгления си от сълзите поглед не успя да види един минувач и се блъсна в него, разливайки една малка част от коняка по костюма му.

Той се направи, че не е забелязал инцидента, бързаше прекалено много и нямаше време да се разправя с разни наркоманчета. Извади салфетка от джоба си - винаги е добре да си носиш салфетки - и изчетка малкото петънце. Мина му през главата, че трябваше да си вземе дрехите от химическо чистене утре. Така, лекето вече почти не се виждаше. Но не това беше важно. Закъсняваше с 8 минути за срещата си, което го вълнуваше повече от факта, че в този момент един мъж изнасилваше малолетно момиче, само на две пресечки. Какво щяха да си помислят за него хората, ако не отидеше навреме? Това е най-важното в живота, нали? Всичко да се случва по плана, който си си изградил. В това беше добър, това му се отдаваше - да следва плана си и да се грижи за бъдещето си. Утре също така трябваше да мине да си плати сметката за телефона. Нямаше време, което да си позволи да загуби, трябваше да мисли за собственото си ежедневие. Така, вече стигна на мястото на срещата. Усмихна се блестящо и изкара ръката от джоба си за да се здрависа. От джоба му изпадаха няколко дребни монети и той чу металическия им звън при допира със земята, но нямаше време за това сега. Да се отклонява сега не беше по плана.

Монетите поседяха така няколко минути, докато една опърпана, брадясала и вмирисана фигура не ги видя и с чистата радост на дете се наведе и ги вдигна. Внимателно ги преброи - да! Днес бе щастливия му ден. От просията цял ден почти нищо не падна, но поне изкара късмет. Прибра ги в един от многобройните джобове на многобройните му дрехи, накичени по него и продължи. Точно 300 метра напред знаеше един магазин, където цените бяха по-евтини и щеше да може да си купи някаква храна. От самата мисъл сърцето му се стопли - щеше да е първия път от седмици, в който да яде нещо, купено от магазин. Забърза натам и не чу, че точно зад него лае куче.

А кучето залая, понеже тя почти се беше препънала в него. Тя се засмя на глас, къде поради нелепостта на ситуацията, къде поради употребената марихуана и продължи по улицата. Не беше напълно сигурна, къде отива, но знаеше, че и е приятно да се разхожда и разглежда. Светът я изумяваше дори в нормално състояние, а сега точно преливаше от пъстроцветност. За една секунда спря на място. Беше осъзнала смисъла на... "Няма значение" помисли си. Но всичко имаше смисъл, някъде там. Може би. И ако можеше поне за секунда да си махне глупаво-доволната усмивка от лицето... Ето, сега този тип я видя и изтълкува грешно ситуацията - той реши, че се усмихва на него, даже и заговори нещо, което тя не чу.

"Този тип" обаче, нито я беше видял, нито и беше заговорил - той слушаше музика през малките слушалки в ушите си и си тананикаше. Песента беше "The Sound Of Silence" на Саймън и Гарфънкел и го запленяваше с поразителния си текст, в който той откриваше голям смисъл, макар да не знаеше точно за какво. Също така обичаше да префасонира "смисъла" според настроението си и скорошните му вълнения и трепети. "Hello, darkness, my old friend. I've come to talk with you again..." Искаше му се да сподели със целия свят колко гениално е самото парче. Всъщност, всичко искаше да сподели със света, не понасяше да е сам. Обичаше да дава от себе си на всички. Какво пък - според него имаше достатъчно от "него".

Размина се близо с млада двойка, хванати ръка за ръка. Техните мисли не бяха като неговите. Те не мислеха, или поне не по подобен начин. В техните глави цареше единствено пълния мир на всеобхватното спокойствие.

Видях ги аз, от мястото на което бях седнал, усмихнах се и след това не помня.

* * * * *

Утрото завари младата девойка все още жива. Малко преди да го направи, при нея дойде едно бездомно коте, сгуши се в скута и и тя изведнъж си спомни, че всъщност и се живее.

Сутринта го намери пред химическото чистене. Нехранимайковците не бяха отворили още... Мистър Точен пак закъсняваше.

Слънцето огря и бездомника, който се събуди с пълен стомах и чувство за щастие, което рядко се изпитва. Перспектива, просто.

Малко след изгрев се събуди и тя и забърза към университета, все още с чувството че разбира всичко, но нещо и убягва. Или по-скоро забърза към кафенето до университета за да си поговори и посмее с приятели.

По това време някъде, той пък сънуваше как обеците на Слави Трифонов са огромни и ги слагат по хълмовете. А алармата на телефона му звънеше с "Wind-Up Toy" на Алис Купър. Безспорно много добро парче, според него. "All my friends live on the floor..."

Тя отвори очи, видя, че вече навън е светло, после погледна него, целуна го, притисна го в прегръдка и ги затвори отново.

А аз... аз не помня.