Сега например, за пръв път в краткия дори по моите стандарти живот виждам толкова автомобили и хора. И макар да мразя миризмата на изгорелите газове, се радвам, понеже животът ми е много по-интересен. Кой може да определи, дали това е добро или зло? Важното е, че съм щастлива, понеже е интересно и понеже тези хора ми обръщат внимание. Постоянно говорят за това колко сме красиви. Което е хубаво - никой не иска да го свързват с грозните неща, дори ако те така казват или ако така изглежда. Те просто смятат, че в техния случай олицетворението на грозното изглежда красиво и доста често са прави, за самите себе си. Което, в крайна сметка е важното. Все повече се убеждавам, че няма универсални ценности, пълни идеали и истини. И това е красиво - нищо не те задължава да направиш каквото и да е със своя абсолютицъм. А и вятъра днес е толкова приятен - ето, мога да се полюшвам напред-назад докато слънцето огрява цветовете ми."
И наистина, покрай спокойния път за пръв път през тази година се наблюдаваше такова оживление. Най-различни хора, от най-различни места, минаваха, оглеждаха и забравяха, но и се радваха.
"Колко ли щеше да е интересно ако знаех историята на всеки от тях... Дали историите им щяха да са красиви или грозни? Сигурна съм, че повечето са красиви."
И изведнъж, както понякога се случва на добрите маргаритки (а не трябва да се съмнявате, че тази беше точно такава), тя започна да чува мислите и скритите копнежи на преминаващите.
Ето, сега я подмина една възрастна двойка. Не бяха много интересни - съзнанията им бяха пропити от делнични мисли за битови проблеми, но тя погледна по-дълбоко и видя какво мислеха един за друг. Погледнеха ли се, те се изпълваха с равни дози заслужено и сляпо уважение един към друг. Това май не беше грозно, но пък натъжи маргаритката.
"Това ли е тлеещата любов? Или тя самата се изражда по този начин? Годините ли я стъпкват, това естествения развой на нещата ли е? Или е неправилно изживяна?" запита се тя и реши, че трябва да обича, да обича много, докато все още вярва, докато все още е способна да го прави по същия сърцеспиращ начин и със същата поглъщаща всеотдайност, с която го правеше сега.
След това мина сам младеж. В главата му бушуваха много и различни неща. На маргаритката и трябваше известно време, за да добие цялостна представа.
"Така ли изглежда свободата? Липсата на вяра във всичко? Правят ли те невъзможността да бъдеш наранен, скептицизма, иронията и цинизма истински свободен? Може би. Но има ли наистина такива хора? Или те просто се крият там, отдолу?" Тогава тя реши, че нейната истина ще е във вярата.
Така преминаваха часовете на интересния за маргаритката ден - всеки минувач повдигаше повече и повече въпроси на които тя не можеше да отговори и я научаваша на нещо ново. Всеки човек я караше да се задълбава по-навътре и по-навътре в неща, които не би трябвало да тормозят безгрижния и живот. Освен последните двама.
Малко по-късно две млади момичета спряха до маргаритката и започнаха да си говорят и да се смеят. И двете имаха интересни истории и маргаритката започна да ги харесва все повече и повече. Бяха пътували и познаваха много хора и цветя. Спомни си, че наскоро беше чула нещо интересно и, понеже беше едно умно цвете, започна да разсъждава.
"Един човек ми каза (е, не на мен, но и аз чух - това брои ли се за подслушване? Добро, зло?), че ни делят шест човека един от друг. Например, аз не познавам цветята в някоя далечна страна, но познавам някой, който познава някой, който познава някой, който познава някой, който познава някой, който познава цветята тази далечна страна. Дали наистина е така?" Дори и да не беше така, тези две момичета я доближиха страшно много до цветята из далечните страни. Те продължаваха да си гоморят и да се смеят, а маргаритката продължаваше да ги слуша и обича все повече и повече. Едното от тях я видя (или може би я усети), усмихна се и я прибра на топло в шепата си.
Десет минути по-късно ми я подаде.
- Заповядай - каза момичето - За спомен...
0 comments:
Post a Comment