Faber est suae quisque fortunae

Моята съдба в чужди ръце.

Епизод 1

Петък вечер е. Градът е "радостно оживен". Дори просещите цигани просят с усмивка и някак си радостен блясък в очите - и те усещат края на работната седмица, и те се радват на предстоящата почивка. Аз се разхождам по главната, прясно-прясно свършил работа и се чудя какво да правя.
А) Ако реша да си взема нещо за вечеря и да се прибера у нас по живо, по здраво - отиди на Епизод 2.
Б) Ако реша да мина през RedEye за да видя как вървят нещата там - премини на Епизод 3.

Епизод 2

Минавам през супера, взимам си риба-тон, бутилка Кока-Кола и кутия цигари. След това, по пътя за нас, целия пространствено-времеви континиум се разкъсва, появяват се черни дупки средно през 10 метра и от тях се изсипват хора от всички възможни алтернативни реалности. Мембраната на времето е пропукана, светът никога няма да бъде същият вече. Повечето население на земята умира, малкото хора, които оцеляват са завлечени в свят, в който Хитлер е изобретил раса от мутанти, хранещи се с черен пипер. Не трябваше да се ебавате толкова силно със законите на природата... Край.

Епизод 3

Отивам до RedEye, пълно е с познати. Полу-трезвен човек виси от вентилатора на тавана (кога пък тука са сложили вентилатор?!), няколко крещят с пълно гърло "Fear of the daaaaaaark" въпреки че всъщност свирят Alice in Chains, самотен клошар се е преместил да живее в кьошето под бара и дреме невъзмутим. Някой е решил, че е добра идея да замерва случайно преминаващите под терасата минувачи със солети, обилно напоени с бира. Няма и следа от барман, затова разбутвам спящия клораш, моля го да ми даде една бира, плащам си и се оглеждам. В ъгъла виждам маса със сравнително нормални типове и решавам да седна при тях. Сядам и започваме разговор на най-различни теми - от Телетъбис до Tool, където аз се разгорещявам, вените на челото ми се издуват и пулсират заплашително, очите ми кръвясват и крещя с пълно гърло "Видяхме я тая вашата демокрация!", но въпреки убедителното ми представяне, никой не приема думите ми на сериозно. Както и да е. Изведнъж, ненадейно, се появява барманката и започва да крещи, че заведението затваряло, но всички се правят, че не я чуват, само висящия от вентилатора сякаш за да и се подмаже, нарочно пада и започва да пълзи към изхода. Някой от компанията предлага да се заредим с теми за разговор от денонощния и да ги разнищваме в градската градина, друг иска да продължим да си седим в RedEye.
A) Ако реша да остана в RedEye - отиди на Епизод 4.
Б) Ако вместо това предпочета да се вдигна към градската градина - премини на Епизод 5.

Епизод 4

Продължаваме да седим в RedEye. Както си говорим, изведнъж барманката ни разкрива, че всъщност е извънземна по най-лесния за разбиране начин - превръща се в купчина пипала, зъби и слуз. Някоя от многобройните усти крещи, че сме нахални и направо и бъркаме в червата, а другите (многобройни) усти бавно и систематично ни поглъщат крайник по крайник, глухи за истеричните ни писъци. В последния миг на живота си осъзнавам, че тяхната (на извънземните, съответно и на барманката) храносмилателна система не включва черва (в които да и бъркаме), така че решавам - ясно, бил е метафоричен израза... След това прекарвам два дена в състояние на кома, докато извънземните и стомашни сокове не ме, ами... смелят. Не е хубаво да се бъзикаш с персонала... Край.

Епизод 5

Вдигаме се и отиваме на пеещите фонтани, дето тая година не пеят. Здраве да е. Домашната течност, намерена бог знае из чия раница прогаря вътрешностите ми по твърде неприятен начин, но не това е важното. Наоколо стенат проститутки и вият кучета, но и това не е важното. Жаби крякат, колоездачи падат и псуват, деца хленчат, непознати се провикват "Йебанеееее!", но и това не е най-важното. Най-важното е, че съм останал сам. Само преди секунда, на таз пейка имаше повече хора, от колкото е капацитета на цялата градска градина, а сега, изведнъж - никой. Празно. Започвам да мисля усърдно, но осъзнавам, че всъщност си пея, а гласът ми звучи като във вакуум. Или поне така предполагам, понеже нямам и представа как би звучал гласът ми във вакуум. Започва да вали.
А) Ако рeша да си допия бутилката на място - премини на Епизод 6.
Б) Ако вместо това стана да се поразходя за да видя къде са изчезнали всички - отиди на Епизод 7.

Епизод 6

Стоя си, пия си странната течност и изведнъж започвам да кашлям. Кашлицата не спира поне десет минути. Кашлям и кашлям и кашлям, появяват се искри и аз осъзнавам, че моята кашлица е отворила портал към бъдещето, откъдето изкачат Арнолд Шварценегер под формата на Терминатор и кръвожадния звяр Бъгблатер от Траал под формата на кръвожаден звяр, наречен Бъгблатер. От Траал. Те разделят човечеството на две фракции - Последователите на Тъмните Очила и Пророците на Великия Пешкир и разрушителната война по между им опустошава планетата, сривайки фалшивата ни цивилизация със земята. В крайна сметка побеждават ПнТО, най-вече заради стратегически използваната лесно-експлоатируема слабост на противника - пешкирите. След триумфалната победа, където те печелят властта върху земята, те осъзнават, че не им харесва тук. Аз така и не доживявам да видя нищо от това, понеже кръвожадния звяр Бъгблатер от Траал, напълно в синхрон с неговата кръвожадна природа, ме поглъща веднага след като се показва от времевия портал. Така е, като не си носиш пешкира... Край.

Епизод 7

Изхвърлям съмнителната течност и започвам да обикалям из парка. Така и не намирам моите познати, но за сметка на това осъзнавам, че вече се разсъмва, хващам си първия рейс от градския транспорт, прибирам се и спя два дена подред. Изживявам дълъг и щастлив живот, до дълбока старост. Умирам на 36 години, от рак на белите дробове. Край.

Изводи

Първо: 75% от Петък вечерите завършват трагично. Но аз си поемам риска, 25% не е толкова зле, все пак.
Второ: Никога не знаеш какво ще ти се случи, а абсурдното не ти се струва толкова абсурдно, когато ти си в центъра на събитията.
Трето: Някои правила са универсални и са в сила винаги.
Четвърто: Tool sucks!